Шест и половина е.

Навън е леко хладно.

Слънцето изгрява,

а на нея ѝ е жадно.

Пресъхнала, душата ѝ

приказваше с Липата

цяла нощ - меняха тайни

в опиат от тъмнината:

Момичето, макар да бе

дете на океани,

бе напуснало водата

със солени тежки рани.

Бе се влюбило в Луната,

но все казвала му тя:

„Тъй високо съм над тебе,

а не мога да летя...”

И момичето изплакало

безброй, безброй сълзи,

за да може до Луната да

издигне то вълни.

Та на всяко Новолуние

те правили любов

и превръщали морето

на Земята във покров.

Ето затова кога

една жена линее,

даже и Морето

зарад' нея се вилнее.