Легенда за вълните
Шест и половина е.
Навън е леко хладно.
Слънцето изгрява,
а на нея ѝ е жадно.
Пресъхнала, душата ѝ
приказваше с Липата
цяла нощ - меняха тайни
в опиат от тъмнината:
Момичето, макар да бе
дете на океани,
бе напуснало водата
със солени тежки рани.
Бе се влюбило в Луната,
но все казвала му тя:
„Тъй високо съм над тебе,
а не мога да летя...”
И момичето изплакало
безброй, безброй сълзи,
за да може до Луната да
издигне то вълни.
Та на всяко Новолуние
те правили любов
и превръщали морето
на Земята във покров.
Ето затова кога
една жена линее,
даже и Морето
зарад' нея се вилнее.
© Ралица Костова All rights reserved.
