Липсваш ми, Бяла

Липсваш ми
с изгрева, залеза, Бяла!
Липсваш ми
с трепет на морска сирена.
Липсваш ми
с полските друми, огрени
от жаркото слънце, пълзящо към плажа.
Липсваш ми
сутрин и обед, и вечер,
макар да ме дразни шума на мотори.
Липсваш ми
с вятъра, брулещ устои,
с дъха от гората далечна,
напоена след дъжд, експресни порои.
Липсваш ми,
с девствената жива природа,
безбройни къпинови храсти
и врящото сладко на котлона,
с лозници млади, зелени,
с дивите круши и сливи узрели,
див копър, подправки,
тученици, моравки...
Липсваш ми,
с птичия звук на ята,
малките лястовичета цвъркащи в топли гнезда.
Липсваш ми,
с незабързаното време,
безмензурен ритъм,
добрата приемственост,
отсъстващо бреме.
Липсваш ми,
дори да скучая,
когато дълго при теб съм стояла,
вперила поглед в безкрая... 

Липсваш ми, Бяла!