Лотъхел - втора част

Направи крачка Лотъхел назад,
обърна се и тръгна към вратата, 
но в този миг гротескният парад
завърши с шум, пронизал тишината.

Два погледа, елмази на честта,
разрязаха лицата си без вопъл.
Лакей и лорд допряха рамена
и лепнаха челата си в стъклото. 
 
Навън, почти до входната врата,
танцуваха, като на бал, чадъри.
Две сини пеперуди без крила
поклащаха се в рокли с изумруди.
 
– Върви, мерзавецо, и отвори
на тези две изящни дами!

 – Но, сър... – за миг слугата се смути.

 – Върви, ти казах! Стига толкоз драми!
 
Той тръгна бавно, вдигна си носа,
дългът изплака в тромавите вени,
по стълбите прочисти пак гласа
и гордостта в английските си гени.
 
Натисна дръжката… и занемя!
Пред него в син простор засвети цяла…
– Ах, Сю! – в лицето му кръвта завря. 
 Допря до устните ръката бяла.
 
– Привет, Май Лоти! – грейна тя. –
Надявах се, че тук ще ви намеря. 
Гласът ѝ чувствен в къщата влетя, 
оставяйки усещане за фея.
 
Зад нея, с цвят синчец и рокля в плюш,
една девойка галеше цветята.
"Прилича тя на Сю! На Сю – досущ“ –
помисли си лакеят на вратата.
 
– Но, влезте, моля! Тоз омразен хлад!
И утрините тук са сякаш зими –
покани двете дами с поглед благ,
припомняйки си лудите години.
 
– Какъв прекрасен ден е, сър, нали?

– Така е, мис. И празник за сърцето.

– Но вие май не сте се променил?

– Надявам се, мадам, макар че вече...

– О, моля Ви! Ужасно прекалих!
Дори забравих да ви запозная.
Това е мис Агнес. Бъдете мил!
Дочака тази среща най-накрая.
 
Но в този миг задумка земетръс
и тримата погледнаха нагоре. 
Видяха как придвижва се по гъз
самият лорд по стълбите надолу.
 
– Пардон! Аз май влетях като гамен? – 
изпъшка той, изпъчи си търбуха
пред смаяните дами. 

– Ах, Кретен!
прошепна Сю, с ветрилото задуха.
 
– Познах със ставите си този крем! –  
разтворил ноздри, той пое ръката. –
Амброзия – нектар за смъртен ден.
Дали пияна още е душата?
  
Жената дръпна малката си длан,
глава извърна, малко се навъси:
– Милорд, вий винаги сте бил пиян.
Простете, но за друго ви потърсих.
 
 – Нима за друго?! За какво, мадам? 
Кой дявол ви доведе в моя замък?
По мои сметки… шестнадесет лета, 
откакто ви издигнах онзи камък.
 
– Все същият себелюбив паун!
Макар че краската ви вече страда,
достойнството ви стига за каун,  
ала за лорд – съмнявам се аз, драги. 
Доведох днеска мойта дъщеря
(за жалост тя е глухоняма)
с надеждата, че нейният баща
е тук, сред вас, и няма да избяга. 
 
– Ха-ха! Това, мадам, е пълен фарс!
От тайните ви силно ми призлява.
Вий, струва ми се, падате от Марс,
спестявайки ми акта изневяра.

– Най-свидните ми тайни, тях, милорд,
единствено сърцето заслужава.
То не търпи тъй гръмкия ви тон.
Държанието ви ме унижава.
 
– Не ви ли унижава мерзостта 
да се търкаляте със тази морда?
А днес твърдите: ваш’та дъщеря 
се пръкнала от семето на лорда.
                                                                       
– Простете ми – изрече Лотъхел, –
с какво заслужи Сю такъв театър?
Признавам се за мнимия Морфей.
И толкоз! Стига! Аз съм тук бащата.
 
– Защо пък ти, мерзавецо? Мълчи!
Не знаеш нищо за онези нощи,
в които жадна тя от мене пи
и цвилеше като кобила: „Още, още!“
Да видим по отблизо таз Агнес! 
Очите ѝ – в ресници от коприна.
Но в погледа ѝ – мълния на Зевс!
В усмивката ѝ макове се вият!
По нищо не напомня ми за вас.
Май повече на мене тя прилича.
Разгледайте я в профил и анфас!
По вените й синя кръв се стича.
 
– Така да бъде! – рече Лотъхел. –
Но вий не знаете за моя дядо.
Родил се глухоням, щом дъх поел,
а погледът му мълнии оставял.
 
– Но, моля ви, мълчете, господа!
Та вий съвсем изплашихте детето!
Предлагам ви… дуел за любовта.
И нека е оръжие… сърцето!
 
– Да, нека тя сама да избере! –
подръпна си сакото лордът важно.
 
– Съгласен съм. То, бедното дете,
така ме гледа, сякаш съм баща му.
 
И тъй, Агнес, таз прелестна Агнес,
в игра се впусна с лорда и лакея: 
на сляпа баба в сумрачния лес,
надбягване по тясната алея…
                                                      
Единият навехна десен крак,
със болки беше другият в главата…
Търпяха всичко от зори до мрак,
в очаквания избор на бащата.
 
Край топлата камина вечерта
я галеха и мъркаха в краката:

– Кажи, Агнес, и избери сама!

– О, трудно ѝ е да реши, горката!
 
И тя реши! Прошепна ѝ сърцето:
„Пази го в тайна! Ти ще бъдеш дама,
живееща щастливо под небето,
но не с един баща, а… с двама.“

Предизвиквам Мильо да го прочете, надявам се няма да откаже :).