Лотъхел - втора част
Направи крачка Лотъхел назад,
обърна се и тръгна към вратата,
но в този миг гротескният парад
завърши с шум, пронизал тишината.
Два погледа, елмази на честта,
разрязаха лицата си без вопъл.
Лакей и лорд допряха рамена
и лепнаха челата си в стъклото.
Навън, почти до входната врата,
танцуваха, като на бал, чадъри.
Две сини пеперуди без крила
поклащаха се в рокли с изумруди.
– Върви, мерзавецо, и отвори
на тези две изящни дами!
– Но, сър... – за миг слугата се смути.
– Върви, ти казах! Стига толкоз драми!
Той тръгна бавно, вдигна си носа,
дългът изплака в тромавите вени,
по стълбите прочисти пак гласа
и гордостта в английските си гени.
Натисна дръжката… и занемя!
Пред него в син простор засвети цяла…
– Ах, Сю! – в лицето му кръвта завря.
Допря до устните ръката бяла.
– Привет, Май Лоти! – грейна тя. –
Надявах се, че тук ще ви намеря.
Гласът ѝ чувствен в къщата влетя,
оставяйки усещане за фея.
Зад нея, с цвят синчец и рокля в плюш,
една девойка галеше цветята.
"Прилича тя на Сю! На Сю – досущ“ –
помисли си лакеят на вратата.
– Но, влезте, моля! Тоз омразен хлад!
И утрините тук са сякаш зими –
покани двете дами с поглед благ,
припомняйки си лудите години.
– Какъв прекрасен ден е, сър, нали?
– Така е, мис. И празник за сърцето.
– Но вие май не сте се променил?
– Надявам се, мадам, макар че вече...
– О, моля Ви! Ужасно прекалих!
Дори забравих да ви запозная.
Това е мис Агнес. Бъдете мил!
Дочака тази среща най-накрая.
Но в този миг задумка земетръс
и тримата погледнаха нагоре.
Видяха как придвижва се по гъз
самият лорд по стълбите надолу.
– Пардон! Аз май влетях като гамен? –
изпъшка той, изпъчи си търбуха
пред смаяните дами.
– Ах, Кретен!
прошепна Сю, с ветрилото задуха.
– Познах със ставите си този крем! –
разтворил ноздри, той пое ръката. –
Амброзия – нектар за смъртен ден.
Дали пияна още е душата?
Жената дръпна малката си длан,
глава извърна, малко се навъси:
– Милорд, вий винаги сте бил пиян.
Простете, но за друго ви потърсих.
– Нима за друго?! За какво, мадам?
Кой дявол ви доведе в моя замък?
По мои сметки… шестнадесет лета,
откакто ви издигнах онзи камък.
– Все същият себелюбив паун!
Макар че краската ви вече страда,
достойнството ви стига за каун,
ала за лорд – съмнявам се аз, драги.
Доведох днеска мойта дъщеря
(за жалост тя е глухоняма)
с надеждата, че нейният баща
е тук, сред вас, и няма да избяга.
– Ха-ха! Това, мадам, е пълен фарс!
От тайните ви силно ми призлява.
Вий, струва ми се, падате от Марс,
спестявайки ми акта изневяра.
– Най-свидните ми тайни, тях, милорд,
единствено сърцето заслужава.
То не търпи тъй гръмкия ви тон.
Държанието ви ме унижава.
– Не ви ли унижава мерзостта
да се търкаляте със тази морда?
А днес твърдите: ваш’та дъщеря
се пръкнала от семето на лорда.
– Простете ми – изрече Лотъхел, –
с какво заслужи Сю такъв театър?
Признавам се за мнимия Морфей.
И толкоз! Стига! Аз съм тук бащата.
– Защо пък ти, мерзавецо? Мълчи!
Не знаеш нищо за онези нощи,
в които жадна тя от мене пи
и цвилеше като кобила: „Още, още!“
Да видим по отблизо таз Агнес!
Очите ѝ – в ресници от коприна.
Но в погледа ѝ – мълния на Зевс!
В усмивката ѝ макове се вият!
По нищо не напомня ми за вас.
Май повече на мене тя прилича.
Разгледайте я в профил и анфас!
По вените й синя кръв се стича.
– Така да бъде! – рече Лотъхел. –
Но вий не знаете за моя дядо.
Родил се глухоням, щом дъх поел,
а погледът му мълнии оставял.
– Но, моля ви, мълчете, господа!
Та вий съвсем изплашихте детето!
Предлагам ви… дуел за любовта.
И нека е оръжие… сърцето!
– Да, нека тя сама да избере! –
подръпна си сакото лордът важно.
– Съгласен съм. То, бедното дете,
така ме гледа, сякаш съм баща му.
И тъй, Агнес, таз прелестна Агнес,
в игра се впусна с лорда и лакея:
на сляпа баба в сумрачния лес,
надбягване по тясната алея…
Единият навехна десен крак,
със болки беше другият в главата…
Търпяха всичко от зори до мрак,
в очаквания избор на бащата.
Край топлата камина вечерта
я галеха и мъркаха в краката:
– Кажи, Агнес, и избери сама!
– О, трудно ѝ е да реши, горката!
И тя реши! Прошепна ѝ сърцето:
„Пази го в тайна! Ти ще бъдеш дама,
живееща щастливо под небето,
но не с един баща, а… с двама.“
Предизвиквам Мильо да го прочете, надявам се няма да откаже :).
© Силвия Илиева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодарности от сърце, Иржи и Доче!
-
Силвия, още веднъж благодаря за това вълшебство от думи, поезия и хумор. Увлекателно и майсторски написано.
-
Браво, Силве, ставаш все по- голяма величина! В тоя стихотворен роман има всичко- и хумор и безупречен ритъм и интрига ,и класика и поука, че по-вечето е по-добро от по-малкото...Споделям мнението на Безжичен, че трябва много да си чел, за да напишеш подобна история!.....
-
Благодаря Ви от сърце, Ангелче и Георги!
-
Хареса ми.
-
Благодаря Ви от сърце, момичета! Искрено се забавлявах, докато писах, а сега удовлетворението е двойно. Прегръщам Ви и желая на всички хубав и изпълнен с радости ден! 🌷🌷🌷🌷🌷
-
Аз няма да хваля...
За критика и дума да не става! Както винаги ще си кажа личното мнение... Харесвам Оскар Уайлд и уважавам изкуството на Шекспир,но теб те харесвам повече като творец. Изразните средства, съчетанието на тънък хумор, пълен с нюанси от психологическа задълбоченост, изразните средства и вложеното в тях... Ами, който и друг да го беше написал, нямаше да е това, което е...Бих го чела хиляди пъти и с удоволствие препрочитала с усмивка.
Имаш рядък талант, допълнен с личностното в теб. Неповторим е и е удоволствие човек да се срещне с живостта струяща от редовете ти. Пиши все така! -
Тук много те бива! Усмихна ме и ми стана благо на душата
-
Силве, чудесно еее 🌹🌹
-
Благодаря Ви господа, че споделихте!
Харесвам Оскар Уайлд и то много, Безжичен. Рядко се ражда такава личност.
Георги, усмихна ме.
Здравей, Иван! Радвам се, че се спря и посрещна с усмивка героите.
Лейди, Иринакис! Драго ми е, че споделяте лудостта на автора! Благодаря от сърце! 😊 -
Мноооого добро! По всички параграфи 👍😁
-
Много е хубава поемата! Поздравления!
-
Тук се сетих един виц 😜
Разхожда се младият лорд Джеймс из владенията си и изведнъж среща младеж, на неговата възраст и като негов двойник. Привиква го и учтиво му казва.
- Извинете, случайно майка ви да не е работила в имението преди около 20 години?...
- О, не, милорд, ма баща ми некъде тадява се грижеше за конете там 🤪😂🤪
А лордът в стихото пристига с истински стил 🙉😋🙉
Поздравявам те 🤪😋🤪 -
А аз съм много доволен, защото явно си поклонник на гениите Шекспир, Бърнс и Уайлд. За по-конкретно мислещите- никакво сравнение, което е смешно и безумно. Просто казвам, че авторът много е чел, преди да пише. Прекрасен хумор и находчивост. Браво!
-
Благодаря Ви, Добрина, Наде, Вале! Радвате ме!
-
-
Разсмя ме, Силвенце!
-
Страхотно продължение! Поздравявам те! Прочетох с огромно удоволствие и усмивка.
-
Пепи! Благодаря!
-
Оххх...! Жива да не бях! Страхотно!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
