Луната ме предаде...
Луната ме предаде през нощта,
изгубих в мрака и следите,
звездите светят в слепота сами,
но огънят е тя, а те искрите...
Дори в тунела изхода е в края,
а тук, в откритото, къде е...?
В една посока кучетата лаят,
а в другата девойки пеят.
А ти... защо си млъкнала сега,
мракът ли те плаши или бягаш,
дали не търся някаква лъжа...?
Или ме чакаш някъде и страдаш.
Повиках те, десетки пъти,
сърцето ми те викаше неспирно,
но никъде не чух гласа ти,
и никъде не чаках да те видя...
Не чаках... спрях отдавна,
луната ме предаде през нощта,
покри се, стана хладна...
Ти беше моята луна!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Зафиров Всички права запазени
