Луната ме предаде...
Луната ме предаде през нощта,
изгубих в мрака и следите,
звездите светят в слепота сами,
но огънят е тя, а те искрите...
Дори в тунела изхода е в края,
а тук, в откритото, къде е...?
В една посока кучетата лаят,
а в другата девойки пеят.
А ти... защо си млъкнала сега,
мракът ли те плаши или бягаш,
дали не търся някаква лъжа...?
Или ме чакаш някъде и страдаш.
Повиках те, десетки пъти,
сърцето ми те викаше неспирно,
но никъде не чух гласа ти,
и никъде не чаках да те видя...
Не чаках... спрях отдавна,
луната ме предаде през нощта,
покри се, стана хладна...
Ти беше моята луна!
© Георги Зафиров All rights reserved.
