Не знам Луната страда ли, когато

замлъквам и кафето ми горчи.

Когато книгите ми – куп хартия

на ауто дафе е готова да гори.

Когато думите се карат и боричкат,

оплетени като деца в кълбо.

Обидени от загуба на жмичка,

кой пръв да яхне чуждо колело.

Не знам дали се радва на съня ми,

когато спусна плътното перде.

Дали по майчински със длан ме гали

по-нежно и от ангелско перце.

Не знам какво ми е. Каприз или привичка.

За приказка ли страдам и игра.

По-скоро да отмине и от топлата й пазва

да потече отново златната река.