Лунната долина
Във ранно утро в марша ни строени
в колона, в стъпки сънените тук,
изнизват се нощите уморени
в тридневен поход в листналия бук.
Тежат краката, сякаш от олово
и мисли дърпат все към твоя дом,
към онзи миг щастлив, кога отново
в прегръдка се стопиме мълчешком.
Виж! – слънцето над онзи връх се вдига,
долината пред нас заля в лъчи
и скъса се казармената дига,
която между мен и теб стърчи.
Огрея косо стройната калина,
тревите росни, белите брези
и в този миг реших, ако ни има,
на теб да ги покажа в дни добри...
Изминаха години от тогава.
Тече животът в своето русло
и дните все така надебеляват
навити на семейното кросно.
Играе дъщерята ни със кукли
и често мисъл челото бразди,
че в работа, спане и сива скука
картината с бледнеещи звезди
от похода през лунната долина,
с тревите росни, с белите брези,
със слънцето и стройната калина
не ти показах... И това тежи.
Почивен ден. Война на всички грижи!
и с раници, без каски и без строй,
през иглени уши да се изнижем
в долината на райския покой.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Иван Христов Всички права запазени
