rozita-p (Росица)
120 1324
9.02.2011 г., 12:04 ч.

Любима 

  Поезия » Друга
1354 0 36

Беше малко чудак и говореше с птиците в парка

все на същата пейка, до себе си вестник отворил,

новините четеше на глас на настръхнали чайки,

а те слушаха само с очи и кълвяха във отговор.

 

После сгъваше леко небето във носната кърпа

и прибираше в джоба си птичата глъч за из пътя.

А краката му врътваха черната филмова лента

на алеята – цялата в пъстри следобедни стъпки.

 

И навиваше времето в ролка безмълвни години

чак до онзи предизгревен кей, до онази минута,

във която потрепваща, боса и още без име,

тя го чакаше – само на двайсет, в студеното утро.

 

Той постилаше кърпа небе за последния пикник

и в черупка от мида ú сипваше маково вино,

после пиеше мълком от звънкия смях на очите ú

и ú даваше най-непосилното име „Любима”.

 

И закриваше с тяло водата, и ставаше суша,

а вълните беззъбо дълбаеха гроба в сърцето,

в който боса и бяла, по-бяла от рибена люспа,

кротко лягаше тя – върнат призори дар от морето.

 

Беше малко чудак и говореше с чайки пресипнало,

и ги хранеше с лента  от своето нямото кино,

докатó изкълват всяко време от нея и стигнат

до мига, в който още бе жив и шептеше „Любима”.

© Росица Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??