Любима
Беше малко чудак и говореше с птиците в парка
все на същата пейка, до себе си вестник отворил,
новините четеше на глас на настръхнали чайки,
а те слушаха само с очи и кълвяха във отговор.
После сгъваше леко небето във носната кърпа
и прибираше в джоба си птичата глъч за из пътя.
А краката му врътваха черната филмова лента
на алеята – цялата в пъстри следобедни стъпки.
И навиваше времето в ролка безмълвни години
чак до онзи предизгревен кей, до онази минута,
във която потрепваща, боса и още без име,
тя го чакаше – само на двайсет, в студеното утро.
Той постилаше кърпа небе за последния пикник
и в черупка от мида ú сипваше маково вино,
после пиеше мълком от звънкия смях на очите ú
и ú даваше най-непосилното име „Любима”.
И закриваше с тяло водата, и ставаше суша,
а вълните беззъбо дълбаеха гроба в сърцето,
в който боса и бяла, по-бяла от рибена люспа,
кротко лягаше тя – върнат призори дар от морето.
Беше малко чудак и говореше с чайки пресипнало,
и ги хранеше с лента от своето нямото кино,
докатó изкълват всяко време от нея и стигнат
до мига, в който още бе жив и шептеше „Любима”.
© Росица All rights reserved.
