Любов, родена в есента
Сядам самотно на пейката в парка,
където щастливо царува есента.
Влюбено гледам към празната арка,
събирала някога нечии сърца.
Нима е красиво листата да плачат,
усещайки, че скоро идва смъртта,
мокри врабчета в локвите да скачат,
измръзнали жално да търсят храна?
И аз като листата понякога плача,
в себе си на сигурно се сгушвам едва,
търсейки бягство от меча на палача,
по алеята крача с бял лист в ръка.
Рисувам монолози – това ме спасява,
в парка се скитам през сива мъгла.
Прегръщам света си с тъга и забрава,
прибирам във джоба поредна сълза.
Поглеждам нагоре към арката стара,
съзирам самотна фигура в дъжда –
като мене сама, останала без вяра,
приближих се до нея – видях любовта.
.................................................................
Сядаме двамата на пейката в парка,
където щастливо царува есента.
Влюбено гледаме към празната арка,
някога събрала нашите сърца.
На В.
"Защото любовта ни се роди през есента...."
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Християна Манева Всички права запазени
