Любов, родена в есента
Сядам самотно на пейката в парка,
където щастливо царува есента.
Влюбено гледам към празната арка,
събирала някога нечии сърца.
Нима е красиво листата да плачат,
усещайки, че скоро идва смъртта,
мокри врабчета в локвите да скачат,
измръзнали жално да търсят храна?
И аз като листата понякога плача,
в себе си на сигурно се сгушвам едва,
търсейки бягство от меча на палача,
по алеята крача с бял лист в ръка.
Рисувам монолози – това ме спасява,
в парка се скитам през сива мъгла.
Прегръщам света си с тъга и забрава,
прибирам във джоба поредна сълза.
Поглеждам нагоре към арката стара,
съзирам самотна фигура в дъжда –
като мене сама, останала без вяра,
приближих се до нея – видях любовта.
.................................................................
Сядаме двамата на пейката в парка,
където щастливо царува есента.
Влюбено гледаме към празната арка,
някога събрала нашите сърца.
На В.
"Защото любовта ни се роди през есента...."
© Християна Манева All rights reserved.
