Любов съм... Многолика и незрима.
Когато приютил се в двете длани,
поиска плах сънят ми да остане,
ресниците целунал ти ги – скришом,
от мен ще иска стих да ти напиша.
А думите ми – пръснати от снощи,
броят звездите, по небето още.
И Месецът измамно пак е млад,
преструва се на влюбен звездопад,
в косите вплита, знае, че греши,
че само на стихийте съм съпруга,
дори да имам хиляди души,
звездите да гаси, една, след друга,
не може да ме задържи - в съня ти,
защото аз, самата съм стихия
и мразя закъснелите отплати,
които под възглавето се крият.
Нечуйно към небето се понасям,
безброй съдби – звездите, затова са,
за да заспиш и гръм да не тревожи,
съня ти, ако полети Пегасът,
пътеките, към мен, да не тревясат.
Че аз съм само мимолетен блясък.
В съня ти и ме няма, и ме има...
Любов съм... Многолика и незрима.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
