Любовта е като коридор,
изпълнен с хиляди врати.
Измежду тях простор,
в който всеки се върти.

Помежду си свързани са някак
антретата на нашите сърца.
За бягство чудиме се всякак,
чакат ни жадувани лица.

Но вратите всички са с ключалки,
по една на всяка от страните.
За повечето тук нещата стават жалки.
Невъзможни са понякога мечтите.

Претенции, всеки си ги има.
Вратите всички са различни,
случайни никой никога не взима,
защото кой зад тях е, са типични.

И почукваме си плахо или смело
там, където ни харесва и допада.
Уви, лицето зад вратата решение е взело.
За него нашият вариант отпада.

Хората сме глупави изглежда,
грешните врати си търсим вечно.
И това жестоко ни подвежда,
да страдаме ни кара безконечно

Разбира се, вината не е само наша.
Коридорът пустичък е, някак празен.
И от чукането ехотата стават "каша".
"На коя врата се чука", въпрос е най-омразен.

И така почукват ни на нас,
почукваме на тях и ние.
Вероятно почуквал съм на вас.
Може би почуквали сте ми и вие.

Рядко ни отварят в крайна сметка.
Заключен, сам, оставал май е всеки.
С чувство сякаш е роден във клетка,
сякаш болката ще продължи навеки.

За един глупец съм чувал само,
за когото правилото не важи.
Преди да чука, ослушал се зад рамо,
нещо доловил, па рекъл - "Зарежи".

Отишъл той, ключа си завъртял.
И не щеш ли, зад вратата грозна,
чак безмълвен, героят онемял,
красива и вежлива, жена сериозна.

Любов велика бързичко последва,
с щастие и страст дружаща.
Дори опита се лирик да я изследва,
но се провали и само поздрави ви праща.

Поуката разбира се в последния куплет.
Посланието е простичко и лесно
и въпреки че аз далеч не съм поет,
мисля, че получи се почти чудесно:

По вратите, хора, не съдете!
За любов душите пригответе!
Щом ви чука някой, отворете!
Шанс им дайте и ги обикнете!
Дори и да не стане, забравете!
Ослушвайте се и се усмихнете!