Не зная, защо на земята живея.

Не зная, какво е било, по-напред.

Не зная, защо ме наричат злодея.

Но зная, че съм, уви, "людоед".

Годините, някак бавно минават.

Годините, съдник са на всички дела,

които хората бързо забравят,

щом страшни и срамни са,

за паметта.

Но аз, не забравям -

така съм устроен,

при мене душата, съвсем не крещи,

очите ми сълзи не ронят

и зноен,

е погледът кървав,

на мойте очи.

Започнах от дребното,

нявга в игрите -

със кучета,

котки,

които дерях...

Понеже не стигаха нивга парите,

изливах яда си, зверски, над тях.

А после,

когато попаднах в живота,

изритан на улица мръсна,

без свян.

от мойте родители -

обади се скота

в душа ми невръстна

и бях обладан,

от бясно желание за кървава сватба,

но то пък, отстъпи, на по-заден план,

наложи се първо, хляб да открадна,

за да живея, навред нежелан.

Живота борба е, дива, жестока -

ей този закон, отрано разбрах...

За нежеланите, няма посока -

не виждаш ли път,

оставаш без страх.

Макар,

че Господ, създал е човека,

от грешни постъпки, да се бои -

прокарали хората грешна пътека,

чрез страх от властта,

да тъпчат, съдби.

И тъй, колелото точно си пасва -

теб стъпчат ли,

стъпкваш веднага и ти...

Сменяват се партии -

властта им нараства,

докато отново,

тях, друга смени.

Така, се получи и с мене накрая -

от най-безобиден човечец, наглед,

смених си характера,

че хората, зная,

смиряват се само,

пред "людоед".