Майска дистопия
Пролетта закъсня.
А без нея объркано зъзне денят.
Разпиляха се птиците.
Този свят отесня.
Нещо пàри и боцка му (Пустият свят!)
като сол под зениците.
Сигурно е сълза.
Ала уж дъждовете прилежно — под строй
и под брой, са изплакани.
Тъжнобяла бреза
костеливите длани протяга в завой
все нагоре от чакане.
С празносини очи
небосводът се взира из локвите кал
и брои ги по три пъти.
Бог рисува лъчи,
но дали с изхабен мътножълт химикал,
та са толкова дрипави?
Всяка глътка живот,
всеки дъх се топи като бучица лед,
а след тях си е същото —
няма грам кислород.
Под качулката Май, в свой фалшив силует,
ни поглежда намръщено.
Сякаш тъмна ръка
е разперила лепкави пръсти от мрак
и ни стиска за гърлото.
Свикнахме ли така —
да живеем под купол, под сив похлупак,
а край нас да е мърляво?
Даже Бог не посмя
да осъди предсрочно измамника Май
за фалшивите копия.
Пролетта закъсня.
А с това се отлага щастливият край
в тази малка дистопия.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пепа Петрунова Всички права запазени
