Вървя по пясък златен, ситен,

приплъзва се под мене, бягащ

назад по пътя си обратен

в живота кратък и оставащ.

Седя сама на вълнолом бетонен

под залеза на слънчева неделя

и гледам плажът колко е самотен

и слънцето по мен как стреля...

Очаквам удара на тежката вълна

във каменната дига да отекне,

страхът ми на уплашена сърна

да ме напусне и да ми олекне...

Докосвам пяната на топлото море,

за миг ме заслепява белотата

без страх, че може да ме отнесе

или да нарани душата...

Потъвам в спомени и тишина

и късам нишката, мечта-реалност

отиват си с поредната вълна

и малкото останала ми радост...