Матрьошка на вечността
Още е есен. Едно име и пълна измислица.
Като парцали висят сухи листа по клоните.
Хладно слънце дели мъгливи утрини от нощите -
в късноесенната ми същност.
А беше лято на една ръка разстояние.
Жегаво до полуда.
Безподобно, греховно и свято,
бременно от сладост и ухание...
Порои и бури изтръгнаха корените му,
отлитащи птици изпиха соковете...
Мълчалива и строга пристигна дългата есен.
С глухи стъпки крачат дните
по магистралите на кръвта ми.
Самотата е моето ехо.
Оредяха тълпи, обезлюдиха се улици,
тъжно барабанят дъждовете.
Ах, хризантемо моя, само ти остана
в есента ми да светиш!
Осланена, но още жива!
Сънено и меланхолично текат реките.
Камъните заспиват.
Светът се спаружва като сух плод.
Разбирам, че есента е измислица,
но и другото име на вечността,
а аз съм втора матрьошка в нея.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Диана Кънева Всички права запазени
