Дилемите в живота ми не спираха. 
Предчувствия ме лъжеха стократно. 
Съдбата във вина да подозирам - 
нахално е (предвид че съм инат).
Пословична бе мойта проклетѝя, 
доказал я пред ближните и Бога. 
Което съм могъл да го надвия, 
заметох под килима, за след гроба.
Накарах даже времето да чака.
И кътните му зъби знам, и фактите. 
Надеждите без вяра ги изплаках, 
а минах някак сух помежду капките... 
Но някъде дълбоко във възторга ми, 
където над живеца му тежеше 
онази - денонощната тревога, 
там вече не боли..., а ме болеше... 
Случайни ли са моите прозрения, 
предвид предубедената ми личност, 
че даже и душата на умрелия 
се връща там, където я обичат?... 
Отмества ми се погледът от фо́рмата 
на вечния въпрос "дали - или". 
Пеперудите във мен чертаят орбити, 
и също като тях ми се лети... 
Аз щях да бъда живо доказателство - 
инатът, че калява, но убива, 
защото от достатъчно предателства, 
човекът не обича ли, изстива... 

©тихопат. 
Данаил Антонов 
12.03.2024