Междувремие
Преболедувах лятото. Земята жежка
със мене лятото преболедува.
И небесата пребледнели, тежки,
четирсетградусово не бълнуват.
Не сипе се отгоре огън,
земята под нозете ми е кротка.
И жегата със змийския си поглед
не ме кълве в петите лятно боси.
Пулсиращият мрак не ме обвива
със пипала от сънища и душна тежест,
не чезна нощем полужива
в очакване на утринната свежест.
А тя не идва, и не идва –
денят започва сякаш чак от обед,
и слънцето безмилостно излива
над бедната земя злокобен огън.
Сега е есен. Пак е пладне.
Полусмъртта на лятото отмина.
Изнемощяла и безсилна, жадна,
земята чака идещата зима.
Сега тя бавничко възкръсва
на лятото от тежката отмала
и пие дъжд на едри глътки
като зверче, до локва припълзяло.
Сега е междувремие, сега е есен,
сега е ни горещо, ни студено.
Златисто-пурпурна завеса
люлее паркът покрай мене.
И буйният немирник вятър
кръжи, флиртува със листата,
утихва, духва пак внезапно,
смехът му върховете клати.
Треви изсъхнали примират
под хладните дъждовни ласки,
наливат се със свежа сила,
разпускат пъстроцветни чашки.
Докато отново дойде зима
и бял саван скове земята,
и, мръзнещи, не закопнеят диво
за яркото и жарко лято.
30.09.1999
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
