Memento
Както старата улична котка помни своите зими,
пазя всеки отделен пейзаж, в който сам се рисувах.
Все по-никъде будят ме сутрин словата на старци без име,
но сърцето не вярва в предумишлена святост, изповядана умно.
Като зрънце е малка смъртта и по тялото скита.
Тя е рибка рубинка – плува по кръвни пътеки,
в паметта се укрива, ляга в нейната сянка на тихо
да послуша отново любимите мои албуми и стари касети.
Тя е толкова малка, но пак е насилствена, Боже, като камък в лицето.
И е хитра – не поглежда навън през очите, пази своята цялост,
знае – лесно небесният мирис нахлува в кафези и клетки…
А снежинките трупат наивно отвън свойте ситни поучения в бяло.
Някой ден ще намери най-удобното място смъртта – ще засели човека,
ще расте и наддава на възраст и тяло…
Ще се киска във шепа, щом младият лекар смутено
се закашля, преди да разкаже
колко малко остава до нейната сигурна зрялост.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пламен Сивов Всички права запазени
