Мемоари
Антрето ни пълно е с толкова чифтове —
вехти, износени, стари...
С каишки и връзки — изтъркани шрифтове,
пишат за нас мемоари.
Петна от зелено по белите гуменки,
бяхме на двайсет и малко...
Красавец наперен и леко безумен ти,
аз пък съвсем откачалка.
В тревата се гонехме, яхнали вятъра,
щури и пълни с копнежи.
Бе пролет в сърцата и дните, размятала
бъдеще в цветни чертежи.
По чехлите още блестят песъчинките.
(Лятото беше горещо!)
Припомнят морето, страстта, палачинките...
Там обещахме си нещо:
към изгрева винаги с теб да се връщаме,
даже нощта да ни скрива.
Но как да останем завинаги същите?
Пясъкът бавно изстива...
Червените токчета вече разбити са.
Толкова улици минах.
Не носят на дъжд, на неволи и критика.
Ала и как да е инак?
Редовно в различни посоки поемаме.
Изгрев спохожда ни рядко.
Май взехме каквото бе наше за вземане.
Среща в антрето за кратко...
Та дай да решим днес какво ще обуваме —
кучешки студ, за ботуши!
Ех, шантаво време… Напомня сбогуване.
Боси по фас да изпушим?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пепа Петрунова Всички права запазени
