Мен бяла не взеха...
Ела, топли ветре,
след стогодишна самота
отвей ме като цвете
без стебла.
Ела и свий се в гънката
на гърдите, с аромат
на малини... Развей ризата, тънката
в среднощни градини...
Подуши като куче
петите ми.
И преди да заключа,
спри във косите ми...
Разнеси аромата
на кожа сега
и нека земята
попие солта,
която ти носиш
във пазва след дъжд...
И луната косиш
с мераци на мъж...
Спри във липите
донесъл нишан
със звъна на скорците
в небето развян...
Шепни ми за моя,
че иска и чака,
че иска покоя
от мене във мрака.
Кажи, че е буен и черен
с юздите щом плесва.
Ах, на мен да е верен,
и мене калесва,
във косите ми спри,
ветре... да вържа
хабер за тия очи,
че изгоряха ме бърже.
Ти си чул
как съхна от мъка
и пия татул,
че лекува разлъка..
Аз, ветре, съм бяла.
Немея от обич злочеста...
Че него съм видяла
да взема чужда невеста...
Ела, топли ветре, с утеха...
След стогодишна самота,
мен бяла не взеха...
Не му станах жена...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евкалипт Всички права запазени
