От дулото в главата имам белег,
че толкоз много пъти го опирах.
Поемах дъх, решавах, че е време
по пътя дълговечен да премина.
Но не желязо стисках във ръцете,
а беше непозната амалгама.
Кълбо от чувства – „рупор на поети“,
а смисълът крещеше: „Мен ме няма“!
Но аз не се подадох, още дишам,
стотици пъти с плът целувах дуло.
Той, белегът, изчезна, ала скришом
боли, наравно с дупка от куршума!