От дулото в главата имам белег,
че толкоз много пъти го опирах.
Поемах дъх, решавах, че е време
по пътя дълговечен да премина.
Но не желязо стисках във ръцете,
а беше непозната амалгама.
Кълбо от чувства – „рупор на поети“,
а смисълът крещеше: „Мен ме няма“!
Но аз не се подадох, още дишам,
стотици пъти с плът целувах дуло.
Той, белегът, изчезна, ала скришом
боли, наравно с дупка от куршума!
© Данаил Таков All rights reserved.
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
