Самодива (Вики)
535 5960
21.12.2021 г., 10:01 ч.

Мигове 

  Поезия
731 4 8

По ръба на перваза се стичат изгубени мигове,

сякаш вишни презрели,

се търкалят сред черната кал.

Може би са били просто пътници, тихо отминали,

от познатия път, в който малък човек е вървял.

 

Заминават с усмивка, запазили в себе си лятото

и остават далеч, в непозната реалност, без жал.

Носят радост и вопъл, и тъга, и на слънцето златото -

все различни, приличат си – всеки в сърце е живял.

 

Те се спускат по стръмния ръб, за да скъсат въжетата,

дето здраво държат ги в морна памет, в житейска борба,

осъзнали, навярно, че така са орисани, клетите –

след светкавичен блясък, да угасват смълчани в нощта.

 

Май приличат на смърт, ненадейно изчезват от дните  ни,

Но за сбогом оставят онемяла до вик свобода

и онази искра, осветяваща с вяра съдбите ни.

Уж умират, но всъщност, са с нас. И сега, и в смъртта.

 

© Вики Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Последният куплет! Много!
  • "Липсва ни именно взетото, с нас е , което не взехме!" Браво!
  • Много оригинално описание на нещото, което е вплетено в същността на битието ни.
  • нищо не се губи - тъгата е другото лице на радостта
  • Истинска Поезия!!!
  • Всеки носи със себе си своите изгубени мигове.
    Поздрави за творбата !
  • Вики, поздравявам те с възхищение!👏 Много оригинална и докосваща образност, особено в началото, описващо отлитащите мигове, които са " сякаш вишни презрели" и " се търкалят сред черната кал"!
    Аплодирам перото ти, което вълнува!👏💕🌹
  • Много образно и красиво, Вики! Весели празници!
Предложения
: ??:??