Милост няма да прося...
Седна на хурка къделя от гъста мъглица.
Цяла вечер баирът я чепка с борики.
Черна мура вдигна мигли от мокри иглици,
прободе с върхари небето и то гръмовно извика.
Пчелен рой от градината бръмна вретено.
Колелото от арк-а с кундурките зашляпа.
Сбраха тлака цветята, все пременени.
Паяк-ергенче, на храста, кърпи си капата.
Плетни ми пояс хайдушки от дъга седемцветна!
Стори ми риза с бодче от свила - косици!
Тури в силяха барутец от думи столетни!
Сипни ми джепането на твоите светли зеници!
Дай салматарчица с топличко от момини пазви!
Стомница медовина налей от невестини устни!
Поглед - кошута в дисаги, да любя и мразя!
Чушчица, люта от обич, в похлупците ми пусни!
Боже, и в кръвта си съм селянин...
Стига ми тая награда
Рая ти земен, навеки, в сърцето да нося!
Боже, когато се сетиш за мене...
Ако Си рекъл, Горе, при Тебе да страдам,
кротък си тръгвам и милост няма да прося...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимир Дяков Всички права запазени
