Кога и как се случи
не успях дори да разбера,
но бяхме двама, морето беше близо, 
а останалото стана на игра.

В повече усмивки разменихме,
множество акорди прозвучаха,
и ден след ден ръцете
разума да слушат спряха.

Нещо в погледа ти промени се,
и моите очи отвърнаха неволно,
на себе си извиках: "Спри се!",
Не се послушах.
Не постъпих отговорно.

***

Тялото на друг, ако докоснеш
значи вършиш изневяра.
Но не е ли когато към душата се пресегнеш
по-голямата измяна?

И не целуна никой другия тогава
усетих близост, малко след това вина,
думите от ласките са по-значими -
градят или превръщат във развалина.

Аз още дълго ще се чудя какво ли би било,
ако стояхме по различен начин...но
твоята ръка държи я друг,
а мен ме чака дълъг, дълъг път.

***

Онова, което случи се онази вечер,
ще остане скрито в някоя наша песен,
в погледа ни между някой припев и куплет -
минорен, също като нашия дует.

И никой няма да го забележи - 
само ти и аз,
за другите ще сме обикновени музиканти,
свирещи обикновено

в някой късен час.

Всички думи вече са ненужни
дори да има чувства още будни.
Нека инструментите говорят си сами -
музиката няма никого да опетни.

Всяко разминаване тежи -
носи в себе си надежда,

окаяно крепяща се в душата,
че някой ден след време...може би
сърцата някъде ще се дочакат...

***

Никога не бих погледнала те пак така,
само в мислите понякога се връщаш,
"после ще ми липсва(ш)" казваш плахо и с тъга,
леко и по детски ме прегръщаш.