Спотаена в мислите на нощта,
Искам да редя красиви слова.
Искам да пиша за вълшебства и чудеса,
За магията, извираща от дълбините на света,
За неоткрити, неземни същества,
Пазещи входа към друга страна,
Своят дом и нечий чеда,
Да не бъдат погубени от човешка ръка.

Искам да пиша за последната останала надежда,
Или за първия лъч светлина,
Де могъщата сила на любовта,
Окриляваща влюбените сърца,
Тъй както Ахил погуби го стрела,
За да спаси жената, обвзела му ума,
За да има живот и след смъртта,
В името на храбростта и честта.

Искам да пиша за семейното огнище и родината,
Там, къде сте израснали с брат ти двамината,
Където баща ти и дядо ти прибират дърва за зимата,
И където много твои близки се споминаха.
Но винаги ще помниш своята баба усмихната,
Надянала престилка и седнала на топло до камината,
Докато приготвя закуска за дружината.
След това ще седне и ще ни разкаже,
Тъй както нейната баба, истории за своите деди,
Как свят е светувал,  за величествени войни,
С топъл глас, винаги пленяващ детските ни души.

Спотаена в мислите на нощта,
Ех, какви времена...