Как можем от затвора си да изпълзим,

когато в костите ни лъха самотата.

Възможно ли е в погледа си уязвим

да пуснем да говори Светлината.

Всред толкова задушна миризма,

натрупала във нас послания.

Преформила брутално мисълта,

стоим на километри разстояние.

Далеч от Този, който е дошъл за нас,

говори, но говора Му не разбираме.

Отвътре е кодиран други глас,

защо ли истината пак презираме.

От мисълта кънти измамливия глас

и неусетно на него заприличваме.

Небето е на миг спасителен за нас,

далече от затвора, когато се затичаме.