Ммм...
Ммм...
Щом оставиха ни насаме,
жадно вдъхнах, дъщерьо на Ирис,
оня тъй мистично нежен мирис,
който бях намерил изумен
в стих на Малармè.
Спуснах поглед в алените гънки
на безумно мекия ти шал,
и усмихнат, може би със жал,
забелязах в пластовете тънки
малки черни брънки...
Ти мълчиш, а в медения звук,
мисля си, на римското ти име
влюбен съм безмерно - с глас дари ме,
о, принцесо, идеща от юг,
щом си вече тук.
Мигар съм на маниера моден
роб, за всичко той да е мехлем?
Не... Немирно вирнала носле,
моето сърце ти с меч прободе,
с поглед благороден.
Знам, мъжете често се държим
лошо и си служим със измама,
но бъди към мен капризна дама
и не снемай скоро своя грим,
сладък и раним.
Царствай, горделивке, на престола,
не от мрамор ням, а от кристал,
и задръж по-дълго своя шал!
Да те имам искам, но не гола,
моя гладиола.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Тошко Всички права запазени
