Мобифонът
Надут, не "заможен". От гордост отнесен.
Пропускаш да видиш в Душата си плесен...
Забравяш, че Пътя, по който пристъпяш
отдавна съм минал - отминала есен...
Гори Мобифонът Сърцето ми нежно.
Проплаква в съня ми въпрос безнадеждно:
"Кой е човекът, застанал пред мен?
Защо съм объркан?... Поглед студен..."
Отговор търся -
вече много години...
Нима пак съм сбъркал?
С какво се разминах?
Въпроси, въпроси...
Научих да нося
сам бремето жежко
на силната Обич,
сърцето горещо...
Не свикнах, обаче -
макар без да плача -
приятели стари да губя...
Но свикнах, обаче -
дори да заплача -
не моля, а късам аз грубо...
Гори Мобифонът Сърцето ми нежно.
Помръква звездата у мен безнадеждно...
24.02.2001
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Симеон Дончев Всички права запазени
