Моето Човечество и луната...
"That's one small step for man, one giant leap for mankind."
Neil Armstrong - First Man on the Moon
Винаги съм се чудил чия е...
Луната.
Да,разбира се –
на Човечеството.
Да,това червено и синьо
и бяло, и звездно Човечество!
Човечеството,
което тъпче гробове,
което срива закони вековни,
което с танкове и бури
“човешки”,
нечовешки
преобръща всяко време,
с едничката мръсна,
перверзна цел,
да направи от хора човеци!
Земя раздробява!
За миг!
В ураган
от черен плач,
лица,
сърца,
тъга
и черен дим,
на белия и синия асфалт се пръскат!
Под звуците на празен шум
във нищото...
Във празното пространство!
...
Омразен сам на себе си
и мръсен,колко мръсен,жалък,
Човекът взима пушка
и без да мисли стреля !
Пръска си черепа!
Тялото пада,
пропада Земята!
Да!
Човекът пръска своя череп!
Човечеството тук къде е?!
Нима не го е грижа за Човека?!
За тъжната жена,
децата?!
Адил?
- Здравей момиче.
- Здрасти – казва тихо.
Адил мечтае под звездите.
Във черната пустиня,под луната:
- Защо войната не е там?
- Там, горе, на луната ли,Адил?
- Да, защо не стрелят горе?
Защото няма хора ли?Кажи ми!
Адил не чака отговор.
Така е свикнала,Адил.
Оставям я да плаче за звездите...
Оставям я сама да пита.
Момичето говори още, хлипа,
под черното небе
и под луната...
Под нашата,човешка,
лична,
знаменна,
утъпкана
“победа”...
Не!
Моето човечество е друго!
И то не тъпче белите луни.
Не прави хората човеци!
Не убива!
Стоя и пуша и се сещам,
че чудил съм се винаги чия е...
Земята...
Neil Armstrong - First Man on the Moon
Винаги съм се чудил чия е...
Луната.
Да,разбира се –
на Човечеството.
Да,това червено и синьо
и бяло, и звездно Човечество!
Човечеството,
което тъпче гробове,
което срива закони вековни,
което с танкове и бури
“човешки”,
нечовешки
преобръща всяко време,
с едничката мръсна,
перверзна цел,
да направи от хора човеци!
Земя раздробява!
За миг!
В ураган
от черен плач,
лица,
сърца,
тъга
и черен дим,
на белия и синия асфалт се пръскат!
Под звуците на празен шум
във нищото...
Във празното пространство!
...
Омразен сам на себе си
и мръсен,колко мръсен,жалък,
Човекът взима пушка
и без да мисли стреля !
Пръска си черепа!
Тялото пада,
пропада Земята!
Да!
Човекът пръска своя череп!
Човечеството тук къде е?!
Нима не го е грижа за Човека?!
За тъжната жена,
децата?!
Адил?
- Здравей момиче.
- Здрасти – казва тихо.
Адил мечтае под звездите.
Във черната пустиня,под луната:
- Защо войната не е там?
- Там, горе, на луната ли,Адил?
- Да, защо не стрелят горе?
Защото няма хора ли?Кажи ми!
Адил не чака отговор.
Така е свикнала,Адил.
Оставям я да плаче за звездите...
Оставям я сама да пита.
Момичето говори още, хлипа,
под черното небе
и под луната...
Под нашата,човешка,
лична,
знаменна,
утъпкана
“победа”...
Не!
Моето човечество е друго!
И то не тъпче белите луни.
Не прави хората човеци!
Не убива!
Стоя и пуша и се сещам,
че чудил съм се винаги чия е...
Земята...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ясен Крумов- Хенри Всички права запазени
