Може би
Може да бяха поне на сто,
жилави като корена
на онова стогодишно дърво,
дето расте в двора им.
Къщата – колкото птиче гнездо,
с тежки коси керемидени
и ококорено светло око –
светлото вън да види.
Може да бяха съвсем сами –
ядки в черупка на орех.
Слушаха времето в тях как мълчи,
докато му говорят,
седнали под балдахин от бръшлян.
Може би бяха на сто –
той – най-щастливият с нея Иван,
тя пък – самата любов.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христина Мачикян Всички права запазени
