Може ли?! (Допушвам вечерта)
Мирише на дъжд и цигари.
Някак си свежо е.
Някаква морска тъга.
Такава:
за спомени;
за сол по кожата;
за нощния пясък
от звездици наронени;
за сенките;
за облачно-лунна дъга.
Нежно е...
Носталгийо,
може ли,
да се върна за мъничко там?
Сам сама.
Да допуша цигарата
съединена с брега,
със звездите изронени,
да пророня с мисли споена,
с отразени спомени,
сълза...
И да видя през капка душа -
в нейната призма -
как ще се счупи златисто - онази дъга.
Такава,
каквато била съм тогава,
във безгрижното някога
с пълнолунни отблясъци,
тласъци
в морски атлаз.
Мирише на дъжд и хартиени облаци.
Бриза -
капризно одимен от довършващ се фас -
със крака намокрени.
Колко босо-свободна -
със нищо - щасТливка съм аз.
От усмивки - умората -
щом затваря звездите -
във клепачите с приливна власт.
Сънища...
О, носталгийо,
може ли,
може ли?
Да съм там, само за свършащ се час...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Северина Даниелова Всички права запазени
