Може ли?! (Допушвам вечерта)
Мирише на дъжд и цигари.
Някак си свежо е.
Някаква морска тъга.
Такава:
за спомени;
за сол по кожата;
за нощния пясък
от звездици наронени;
за сенките;
за облачно-лунна дъга.
Нежно е...
Носталгийо,
може ли,
да се върна за мъничко там?
Сам сама.
Да допуша цигарата
съединена с брега,
със звездите изронени,
да пророня с мисли споена,
с отразени спомени,
сълза...
И да видя през капка душа -
в нейната призма -
как ще се счупи златисто - онази дъга.
Такава,
каквато била съм тогава,
във безгрижното някога
с пълнолунни отблясъци,
тласъци
в морски атлаз.
Мирише на дъжд и хартиени облаци.
Бриза -
капризно одимен от довършващ се фас -
със крака намокрени.
Колко босо-свободна -
със нищо - щасТливка съм аз.
От усмивки - умората -
щом затваря звездите -
във клепачите с приливна власт.
Сънища...
О, носталгийо,
може ли,
може ли?
Да съм там, само за свършащ се час...
© Северина Даниелова All rights reserved.
