Момичето III
Момичето, което всъщност бях,
отиде си, замина надалече.
Стопи се морен юлският му смях
в дъжда на мрачна ноемврийска вечер.
И всичко беше. Няма го сега.
Вали печал направо от небето.
Днес не е цветна младата дъга,
а черно-бяла, даже на райета.
Страстта ми се покри във дън земя.
Часовникът отмерва друго време.
А любовта полека излиня
и се спомина – дявол да я вземе.
Момичето, което всъщност бях,
сега е друго. Помъдряло от тъга.
Не оцветява устните му грях.
И не мълчи в очите му снега.
Различно е момичето, уви,
ала по нещичко на мен прилича.
Макар че във душата му вали,
то още знае как да те обича.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Нина Чилиянска Всички права запазени
