Момичето III
Момичето, което всъщност бях,
отиде си, замина надалече.
Стопи се морен юлският му смях
в дъжда на мрачна ноемврийска вечер.
И всичко беше. Няма го сега.
Вали печал направо от небето.
Днес не е цветна младата дъга,
а черно-бяла, даже на райета.
Страстта ми се покри във дън земя.
Часовникът отмерва друго време.
А любовта полека излиня
и се спомина – дявол да я вземе.
Момичето, което всъщност бях,
сега е друго. Помъдряло от тъга.
Не оцветява устните му грях.
И не мълчи в очите му снега.
Различно е момичето, уви,
ала по нещичко на мен прилича.
Макар че във душата му вали,
то още знае как да те обича.
© Нина Чилиянска All rights reserved.
