Когато душата ми почувства се изгубена
в тоз така объркан сбъркан свят обсебен
от предразсъдъци и суета
се сещам за момичето с черните очи.
Момичето без грим помади и червило
за момичето с премръзналите длани
лепящо рекламни флаери по стълбовете улични
и предизборните лъскави плакати на безумни хитри политици,
пласьори на човешките души.
Пласьори, протежета на лукавия.
Честичко присещам се за нея, за момичето с черните очи
и нейстово съществото ми копнее да прегърна я
и да попия сълзите и капещите
по ревера на овехтялата и дрешка
и да попия ги, и стопля ги със мойте.
Често я сънувам,
момичето с черните очи, момичето вървящо
с усмивка през калният прокажен град.
Бедното момичето без грим и маскарад.
Бедното момиче с богатата душа.
Ема я наричам
И ако пак я видя, Ема някога
бих се осмелил
да я прегърна и ръчичката напукана от студ да и целуна
защото душата ми крещи агонизираща и от болка вие
от несправедливостта присъща тъй човешка
наложена от предрасъдъците пошли
на демона-лукавия наречен сатана.
© Христо Манчев Всички права запазени
Поздравявам те!