Момичето в огледалото
и през сълзи говори ми,
за момчето, което тя обича
и за отминалите дни...
Разказва ми как се влюбила
още щом го видяла
и колко нощи в мечти изгубила,
но че не я обича - чак сега разбрала.
И с лекичка усмивка само
спомня си за нощите незабравими -
как заспивала на неговото рамо
и му шепнела "любими"...
И колко само е обичала
в очите му да се оглежда,
във вярност му се е вричала,
докато глава на гърдите му е свеждала.
И събрала дланите си за молитва
моли се да върне времето,
да спре сълзите си опитва
и да забрави бремето.
В дъх един тя проплака
пред мене нейния живот,
на мене мъката си тя изплака
за нейната истинска любов.
Аз слушах само и си мислех:
"Ах, горката, колко страда" -
да и помогна аз исках
от този ад тя да избяга.
И вглеждах се в нея,
гледах я без да спирам...
"Като нейния живот живея,
някаква прилика в нея и мене намирам..."
Не се сдържах - от очите ми протекаха сълзи,
а сърцето ми претръпна цяло,
пред мен момиче не стои,
пред мен стои огледало...
P.S Вдъхновено от невероятния стих на radoslava29 "Срещу мен"
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ванеса Всички права запазени
