Море, ти моя не зарасла болка!...
Море, ти моя не зарасла болка!...
Море, ти моя не зарасла болка,
ти моя обич, нежност и съдба!...
Ти никога не ме попита: Колко
и изпитания за мен избра́!...
Във колко бури оцелях с молитва
и колко брегове́ достигнах сам,
и колко пъти даже Бог опитва
в небесният си да ме вземе храм!...
Но днес, Море, пред тебе се прекланям
и в „моята си вечност“ идвам пак –
защото фар да свети бе оставян
на всеки скрит в мъгли и бури бряг...
В Стихията беснееща понесен
аз просто се превръщах във вълна́
(о, споменът и днес е още пресен!),
а имаше Стихии – не една!...
Лъчът от фара бе като десница
от благосклонната към мен Съдба –
и тя самата в образ на девица
ме чакаше във свойта самота...
... Море, море бих искал да се върна
с мечта възкръснала на стар моряк –
пак твоята Безкрайност да прегърна,
но пазиш ли за мене: фар и бряг!...
04.08.2021./ Едно време в морето
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Коста Качев Всички права запазени
