Море, ти моя не зарасла болка!...

Море, ти моя не зарасла болка,

ти моя обич, нежност и съдба!...

Ти никога не ме попита: Колко

и изпитания за мен избра́!...

Във колко бури оцелях с молитва

и колко брегове́ достигнах сам,

и колко пъти даже Бог  опитва

в небесният си да ме вземе храм!...

Но днес, Море, пред тебе се прекланям

и в „моята си вечност“ идвам пак –

защото фар да свети бе оставян

на всеки скрит в мъгли и бури бряг...

В Стихията беснееща понесен

аз просто се превръщах във вълна́

(о, споменът и днес е още пресен!),

а имаше Стихии – не една!...

Лъчът от фара бе като десница

от благосклонната към мен Съдба –

и тя самата в образ на девица

ме чакаше във свойта самота...

... Море, море бих искал да се върна

с мечта възкръснала на стар моряк –

пак твоята Безкрайност да прегърна,

но пазиш ли за мене: фар и бряг!...

04.08.2021./ Едно време в морето