Мост

28.02.2017 г., 21:59 ч.

Поезия » Свободен стих

380 1 3

Скъсвам пъпната връв на презрялото вчера.

Стига вече каскадни любови.

Стига албуми със завехнали снимки.

Стига стихове между страниците на книги,

в които все се надявам, че ме има…

Предчувствам верандата,

плувнала в аромат на каскадни латинки –

залюляни камбанки – пеят, сякаш изпусната шепа

слънчево-златни стотинки.

Дъщеря ми днес сее цветя.

Бодва пръстче в една бяла саксия.

Пуска семенце.

И като малко врабче чурулика:

“Искам аз да полея! Искам аз да се грижа!“

Как се врътва Земята по оста на едно показалче!

И съм вече спокойна за утре.

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

Eia (Росица Танчева)

2017-03-02T06:24:00+02:00

Много ми хареса! Поздравления!
vega666 (Младен Мисана)

2017-03-02T00:02:42+02:00

Не бива да забравяме, че усещането за предадена щафета може да е доста измамно. Не случайно Арон Нимцович създаде учението за защитата с излишък. Съдбата винаги удря в най-силно укрепения ни пункт. Спокойствие не може да има нито на този, нито на онзи свят. Нека се молим за идващите след нас повече, отколкото за себе си. Поздрав, Миглена!
djudjii (Жанет Велкова)

2017-03-01T14:23:04+02:00

Крайчето така ме умили...
Много, много хубаво, Меги!