Нощи осеяни с мрачни стени,

дните поети са от гъсти мъгли.

Полъхът гали със студени ръце,

обгръщащи всичко, сковавайки в лед.

Кожата умира, плътта ми се стича

и сърцето запитва с последния стон:

Какво ще намерим сега, днес

или утре, в някой следващ живот?

Дали ще забием отново,

облени с кръв за нов туптеж?

Да пулсирам, от възторг,

че отново сме пълни с живец.

Но игра на ума ще е само това,

плод на мисъл с разбита душа.

Погълната от тази мечта,

 носеща се в непрогледна мъгла.