Веднъж видях баща ми да плаче.

Не, излъгах - ще ми се.

Чух го по-скоро.

След странно тихия, и някак напрегнат,

късен телефонен звън,

ми се стори като призрак.

“Иди замалко оттатък, Вале”

А коленете ми не разбраха

неговият едва удържан глас.

Изкривените от арматура и бетон

на панеления затвор

ридания

ми бяха чужди.

Не може да е татко.

Нали мъжете не плачат?

Веднъж зад обектив го видях и щастлив.

“Снимай ни с майка ти, нали обичаш да снимаш?”

Вместо “зелееее” той я сграбчи.

Така я притисна към себе си,

че нейният стреснат вик

оглуша в тежка въздишка

преди да секне съвсем

в грубата и страстна целувка.

Хванах момента в кадър.

Мама гледаше невярващо,

а татко беше ухилен по детски

сякаш след пакостта на живота си.

Не съм сигурен кое ме озадачи повече.

Още не познавам кой е баща ми.

Нервният човек с цигара,

щастливият Казанова,

или съсипаният от мъка Урсус

пред загубата на своя Гуинплейн.