Мъжка сълза
Като есенен лист
се отрони сълза,
погалила твоята скула.
Само нощта я видя,
замълча си,
мъжкият стон недочула!
Скри я нежно
в своята пазва -
малка перличка бяла,
сбрала мигове
недоизказани -
от болка почти побеляла.
Мъжката гордост
в нея се сгуши,
с мъка побрана едва,
луната - и тя се скри
омърлушена...
зад облак
наднича едва.
Последни илюзии
някъде чезнат,
пребродили цветна дъга,
въздишка отронена
сякаш във бездна...
а от сълзата -
бледа следа.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валка Всички права запазени
