Толкова странно,толкова уморено,
чувствам ,че искрицата живот,
жизненоста в мен си отиде.
Само мъка.
Сълзи се стичаха по бузите ми,
ала спряха и сега само
осиротялата ми душа страда.
Болката чете се по очите ми,
сърцето сякаш спряло е,
тежи в гърдите ми,
бавно умира от неизлечимите рани.
Ах, къде отлетя штастието,
остави бездушното ми тяло
да се скита самотно в един нечовешки свят.
И все пак чувствам, че съм различен,
както от хората,
така и от техните мечти и възгледи.
Вярвам, че някоъ ден
ще намеря сродна душа,
ще я допусна до себе си
и ще намеря това което отдавна нямам,
а именно щастието.,
Май вече изгубих своето доверие и надежда...