Мъка
Не плачат мъжете наистина,
но как да не плача,
когато загубил съм чисто,
самородно злато.
И страда душа недолюбена,
превива се, пада и става.
Но има ли лек за нея?
Едва ли ще се оправи.
От мисли за теб съм обсебен,
как е възможно това?
Чувствам се лист непотребен,
плахо склонил глава.
Съществува ли огнена мълния,
за да разцепи сърцето ми в миг
и да погълне отровата
на моя единствен тупик?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Симеон Пенчев Всички права запазени
