Мълчанието на агнетата
Агнетата ли забляха?
Или издути гайди във съня ѝ пропищяха?
Или пък мъжете, пияни от снощи,
като първи петли, с нови сили запяха?
Неделя е! И щеше да поспи...
В зори са станали единствено доячите.
Но ето пак, вън нещо се гълчи,
та ѝ разпъди сладка дрямка от клепачите.
И става тя, та хуква по хастари
и чак до двора никой не намира...
А вънка що касапница завари.
Дъхът ѝ секна, сякаш че умира...
На пъна, там, ги гътаха по ред...
И от безпомощност очите им потичаха...
Пищяха като кречетала, но дордето
вратленцата им рунтави посичаха,
замлъкваха. И ставаше по-тихо...
И Аничка, и Гошко... И Мария...
Да знаеше, че ще настане геноцид,
да стане рано щеше... Да ги скрие...
А агнетата замълчаха... До едно.
В една неделя кървава. През май.
Когато даже Господ си почива,
изпънат на хамак сред своя рай...
И бе пропуснал как едно дете
болезнено порасна... По неволя.
С поука, тънка като острие.
И с агнетата... Докато ги колят.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Jane Doe Всички права запазени
