МЪЛЧАНИЕТО НА АПОСТОЛА

Най-хубавият и най-голям портрет на Васил Левски и то не само според мен, е нарисуван от изключително талантливият и вече от световно ниво български художник Росен Райчев. Независимо, че е значително по-млад от мен, по стечение на ред обстоятелства станахме близки приятели, а и последната му курсова работа беше портрета на жена ми Рада.

От няколко години Райчев е в Атланта/САЩ. Нарисувал е портретите на много световно известни личности, включително на живите американски президенти (по тяхна лична или на техни близки и приятели поръчки), както и портрети на част от починалите  президенти. 

По време на отпуската им през 2009 година в България, Росен ми довери, че негова отдавнашна мечта била да нарисува Левски, че вече се чувства готов да го направи и че ще подари портрета на Народното събрание. В края на май 2010 година в София пристигна жена му с двете им деца, а скоро и той, заедно с портрета. След приключване на митническите формалности, Росен ми се обади  и ние със съпругата ми веднага отидохме у тях. Огромният портрет беше опрян на стената, с лице към нея. Росен махна предпазното фолио и преди да го обърне ми каза:

„Сега ще го обърна и ще те оставя насаме с него. Ти си първият човек, освен хората в тази къща, на когото го показвам и ти знаеш защо.

„Да, знам, но ще те  помоля да ми дадеш повече време да остана с него.”

„Разбирам те. Ще говорим, когато си готов.”, отговори той, обърна огромния  портрет и пак го опря на стената.

В ателието останахме само аз и... Апостолът. И тогава...

Тогава портретът стана триизмерен и... оживя. Времето изгуби нормалните си измерения и властно ме понесе със себе си. Ту летеше стремглаво и неудържимо, ту замръзваше бездиханно, но после отново тръгваше уверено напред. Амплитудите на чувствата ми препускаха  между неподозирани върхове на възхищение, на гордост, на признателност и  дълбока болка, примесена с някакво вътрешно усещане за вина.

Стоях на метри от портрета, без ни за миг да отклоня погледа си от него. Имах чувството, че съм желязна статуя, а пред мен има някакъв невероятно мощен магнит. Образът му просто ме засмукваше с неговата красота и  благост, но и с някаква, неподдаваща се на описание, непоколебимост. Гледах изваяното му сякаш от неземен скулптор чело, което неудържимо и властно ме завладяваше с излъчваната от него несломима решителност и безкомпромисност, а меките му коси сякаш бяха галещи  пръсти на безмерно обичаща майка.

Всяка частица от това лице ми говореше по свой начин, но в никоя от тях не усетих нито колебание, нито нерешителност. Ако имаше някакво притеснение, то беше вътре в мен, защото все още не се осмелявах да го погледна в очите. Накрая поех дълбоко въздух и го направих.

Но тези очи...Досегашният ми живот сякаш започна да се топи заедно с времето. Обзе ме някакво непознато до този момент чувство на безтегловност и безвремие – аз потъвах в тях. А от тях извираше доброта, спокойствие и разбиране и в същото време завладяващо достойнство, решителност и болезнена безкомпромисност. Имах чувството, че погледът му изтръсква безжалостно и последните частици и от най-дребните ми прегрешения, но същевременно  ме зарежда с неговата твърдост и самоуважение.

Очите му не задаваха въпроси, но имах странното чувство, че ме подканят аз да задам най-важните от тях и то не към някой друг, а към себе си. Направих го, но още от самите въпроси отново разбрах, по-скоро почувствах, величието на неговия дух, несломимата сила на неговото родолюбие, безкомпромисната  му отдаденост на великото дело и готовността му за саможертва в името на "Чиста и свята Република"...

И както каза самият Росен по време на церемонията при окачването на портрета в „Гербовата зала” на Президенството:

„Кристално чистите очи на Апостола са моралното огледало на нацията ни. Какво ще видим в тях – зависи само от нас.

Диалогът с Апостола е възможен, защото той не е студен  кумир. Не е канонична икона. Той е сред нас.

В мълчанието на Апостола отеква и ще отеква ехото на нашата съвест.

Векове наред нови и нови поколения ще стоят пред него и ще се питат” Къде сме? Какво сме свършили? Къде отиваме?” ...

След тези думи, не мога да кажа нищо повече, защото те отново и отново ме връщат в ателието, където...

 София, 19 февруари, 2011                                                          Христо Запрянов

          АПОСТОЛЪТ НА СВОБОДАТА

Злокобна дата. Вледеняващ студ.

Помръкнало от скръб небе.

Настръхнала и ужасена,

от мъка побеляла е земята.

Дори и вятърът,

подгонил облаци зловещи,

прощална  песента извисява,

но в нея ... само болката звучи.

А там – до градския пазар.

най-страшната бесилка,

безчувствено мълчи.

Така решила бе Съдбата

с живота земен да приключи...

Апостолът на Свободата.

С преметнато през шията въже

и гордо вдигната глава,

един достоен мъж,

превърнал се в легенда,

отправя със надежда взор

към бъдещото на България

и на всички нас.

Изтръпнала е цялата вселена -

угаснали са  нейните звезди

в предсмъртният му час.

От неговата твърдост победена,

стъписва се дори смъртта.

Гредата тихо изскриптява -

бездушното въже прекъсва

последната му глътка въздух

и тялото увисва

с отворени очи...

навярно още вижда

несбъднати мечти.

На този ден,

смирени и  с приведени глави,

стоим пред паметник безмълвен.

Но бронзовият лик е сякаш оживял

и с погледа си дръзновен

пречиства нашите души.

Във този миг не трябват ни

хоругви и икони на светци,

че няма със кого да го сравним.

Ненужни са дори и лаврови венци

за делото му свято и велико.

Над образа му свиден -

чутовен подвиг

наместо ореол блести.

Не трябват ни и свещи

със пламък краткотраен,

че трудният ни  криволичащ път 

завинаги ще бъде осветяван

от огънят в духът му всеотдаен.

Минаха толкова години

откак достойно,

но... и огорчен,

напусна този свят.

Сега потънали във скръб мълчим

и пак те молиме...прости ни,

Апостоле, любим.

....

19 февруари                                                  Христо Запрянов