На един скитник, който често си измисля песен
Не се раздадохме с луната
в поредното й пълнолуние -
не взе от моя сън,
а аз не взех от нея
лудост лунатична.
Къде я беше скрила?
Виж ти, из клоните,
в разпалени огньове
от фенери
на котешки очи.
А аз какво ли правех?
Май питах се, когато имам тайни,
споделям ли ги лесно със поет,
догато спя...
Сънят ми е от ноти.
Градът е напев,
когато се измива пълното в луната.
А мислите ми припевите са
на уличните лампи,
израсли точно под прозореца.
Тогава те обличат лунна дреха
и нямат имена.
Като безименните стихове,
които пращах,
а те се връщаха,
създадени от пръстите
на скитник,
когото всяка нощ обгръщат полутонове.
От мисъл по мечтание,
което може би нарича някога луна.
А, всъщност, чака нея.
И носи в шапката цветя,
за да го топлят с мисълта,
че са от неговата песен,
която ще отплува някога
като венец от залезни петна...
И ще достигнат любовта,
когато следваща луна
ще протече през клоните
за новата си лудост...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Калина Костова Всички права запазени
